#MeAndMyRights (Аз и правата ми) - След като масовото наблюдение и етническото профилиране не са ефикасни, с какво да ги заменим?

Много често ние, хората, защитаващи човешките права, сме критикувани остро, че намираме кусури на всичко, което правителствата​ правят, без да предлагаме разумни алтернативи. Този път обаче не е така. Прочети статията, за да се убедиш!

От предишна статия разбрахме, че властите са разполагали с информация за някои, а понякога и за всички замесени в последните терористични атаки. Те или са били известни на службите за сигурност заради връзките си с радикални екстремисти, или на полицията, защото са имали криминални прояви, или на други държавни органи поради проблеми с психичното здраве. Това навежда на мисълта, че службите за сигурност губят време и ресурси, когато събират и анализират информация за широката общественост. По-добре е да им се предоставят повече средства, за да проследяват конкретни заподозрени лица и да подобрят начина, по който обменят информация с разузнавателните агенции на други държави. Правителството трябва също така да промени организацията на затворите. Осъдените не бива да се превръщат в радикални екстремисти, докато излежават присъдите си. Здравните услуги трябва да осигуряват адекватна грижа на хората с психични заболявания. Начинът, по който различните държавни органи обменят информация помежду си, също може да се подобри. Службите за сигурност трябва да са способни да реагират при наличието на предупредителни сигнали.

Освен това те могат да променят методите си на работа. Проучванията показват, че основният източник на информация при борбата с тероризма и престъпността като цяло е обществеността. Полицията е критикувана, защото не успя да предотврати атентатите във Франция и Белгия през 2015 и 2016 г. Това в известна степен се дължи на факта, че е липсвал контакт с (а следователно и информация от) местните общности. Доказателствата сочат, че правителствата трябва да възприемат модел, който е "основан на общността" при поддържането на реда. Необходимо е взаимно доверие и партньорство между полицията и местните жители. Само така обменът на информация ще се осъществява по естествен начин и ще се следи за появата на проблеми. Тази политика трябва да се прилага по отношение на цялото население на държавата (не само към малцинствата). Целта е да се създаде чистосърдечно доверие, за да не се разчита на информатори. В противен случай, ще се стигне до нежелан резултат. Негодуванието ще расте. Малцинствените групи и властите ще изпитват все по-голямо недоверие един към друг.

Прочети и другите статии от поредицата #MeAndMyRights (Аз и правата ми).

Естествено, ти ще възразиш, че твърде много хора са заподозрени, че са свързани с радикалния екстремизъм и службите за сигурност не могат да следят всички. Увеличаването на ресурсите, предназначени за целево наблюдение, може да помогне. Вероятно то няма да е достатъчно. Ако това е така, правителствата трябва да започнат да търсят причините, които правят хората уязвими към радикализация. Ако предприемат действия, за да намалят вероятността хората да се поддават на тази форма на насилие, те ще имат по-малко потенциални извършители на атентати, за които да се притесняват. Изследователите са убедени, че радикализацията е процес, който се състои от няколко етапа.

На първо място е гневът, предизвикан от някаква несправедливост. Той може да накара дадено лице да започне да оспорва съществуващия социален, правен, икономически или политически ред. Това може да е лично преживяване, свързано с дискриминация (например, отказ за наемане на работа или спиране от полицията заради етническа принадлежност). Същото може да се случи, когато виждаш, че общността ти е подложена на страдания в родината ти (живее в бедни квартали, високи нива на безработица, престъпност, ниско ниво на образование) или от чужди държави (по-специално западните държави, които помагат за поддържане на репресивни диктатури, или участие в конфликти в Близкия изток).

На второ място е кризата на идентичността или липсата на цел в живота. Понякога хората са разкъсвани между националната си принадлежност, от една страна, и етническата или религиозната, от друга. Това се случва най-вече, когато смятат, че са отхвърлени от обществото, например, нямат работа, ниска степен на образование или дискриминация от страна на обществеността, или властите.

При третия етап първите два фактора се обединяват и създават "когнитивна дупка". Човек става по-възприемчив към нова радикална философия. Това е периодът, в който той търси отговори, защото иска да разбере несправедливостта и изолацията, в която е изпаднал. Тук се появява някой, който вербува хора за терористична дейност, или се представя за ментор. Той обяснява, че животът е война между исляма и юдео-християнството, като използва готови, добре систематизирани доводи, основани на подбрани и засукани интерпретации на светите текстове.

Прочети и другите статии от поредицата #MeAndMyRights (Аз и правата ми).

Четвъртият и последен етап е, когато лицето се присъедини към мрежа или група, в която хората се подлагат на взаимна радикализация. Това обикновено става под наблюдението на ментор или някой, който вербува хора за терористични атаки. Вероятно подобно нещо се случва и онлайн. Ако човек е склонен да вярва на всичко, което се качва в мрежата, може да се стигне до "саморадикализация". На този стадий лицата вече не са убедени, че е недопустимо да се убиват невинни хора и оправдават бъдещите си актове на насилие.

Някои правителства твърдят, че се борят срещу радикализацията. Те обаче са съсредоточили вниманието си само върху последните етапи. Пример за това са опитите им да спрат разпространението на индоктриниращи материали в интернет. Тези действия могат единствено да попречат на рекрутиращите да използват "когнитивната дупка". За да бъдат открити те обаче, трябва да се шпионират цели общности, което само по себе си ще предизвика негодувание, отчуждение и недоверие към властта. Това всъщност са факторите, които допринасят за създаването на благоприятна среда за радикализация.

По-добре би било, ако правителствата започнат да търсят решения на широкия кръг от проблеми, породени от маргинализацията и изолацията. Това изисква управляващите да изпълняват задълженията си по отношение на правата на човека. Те трябва да насърчават равенството между расите, да наказват дискриминацията и престъпленията от омраза, да подобрят достъпа до образование, и (без сегрегация) жилища. Когато формират външната си политика, отговорностите, свързани с правата на човека, трябва да се вземат предвид. Всички тези неща ще направят хората много по-малко уязвими към радикализация.

Това не означава, че ще успеем да я спрем. Винаги ще има хора, които могат да бъдат убедени да упражняват насилие. Ако прилагат стандартите, свързани с правата на човека, правителствата, със сигурност, ще могат да оказват огромно влияние върху процеса на набиране на нови хора. Това ще улесни службите за сигурност при изпълнението на задачите им.

Това е последната статия от поредицата #MeAndMyRights (Аз и правата ми). Вече знаеш, че масовото наблюдение и етническото профилиране не са ефикасно средство за борба с тероризма. Надяваме се, че ще помогнеш на приятелите си и на членовете на семейството ти да разберат защо най-сигурният начин за гарантиране на безопасността ни е прилагането на стандартите, свързани с правата на човека, от страна на правителствата. Те трябва да изпълняват задълженията, които са поели.

Ако искаш да научиш повече или желаеш да се запознаеш с доказателствата и анализите, за които стана въпрос, тук ще откриеш доклада ни "Сигурността и правата на човека".