​Двете лица на д-р Джекил, или дебатът за забраната на пълното забулване

Д-р Евгения Релано - експерт по правата на човека и свободата на вероизповеданията, анализира правния прецедент, засягащ забраната за пълно забулване.

Преди няколко месеца Международни права Испания публикува подробен анализ на решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по случая S.A.S. срещу Франция. Анализът, направен от д-р Евгения Релано, експерт по правата на човека и свободата на вероизповеданията, е част от поредицата статии "Юридически Дебати", публикувана от МПИ и списвани от редица учени от Испания.

По въпросното дело съдът постанови, че абсолютната забрана на пълното забулване на обществени места не противоречи на Европейската конвенция по правата на човека. Дебатът по тази тема вече заля цяла Европа поради желанието на холандското правителство да въведе подобна забрана, използвайки решението на ЕСПЧ, за да оправдае мярката. Ето защо решихме в следващите няколко абзаца да те запознаем с част от споменатата по-горе статия, в която д-р Евгения Релано представя своите собствени изводи по темата.

----

Аргументите, използвани в решението на Европейския съд по правата на човека по делото S.A.S. срещу Франция за забрана на пълното забулване на обществени места, са лишени от каквато и да било правна последователност и са пропити от предразсъдъци. Вместо солидна правна основа, ставаме свидетели на емоционални призиви, които ненужно са подхванати и преувеличени от медиите. Целта на правната система е да премахне правната несигурност и с чрез преценката си да спомага за еднаквото прилагане на закона или в случая - ограничаването на правата. Правната и практическа приложимост на забраната за пълно забулване на обществени места трябва да бъде поставена под въпрос, най-вече защото тя не служи никому: вече съществуват подобни частични забрани, които са достатъчни, за да гарантират обществената сигурност и ред. Това, че определена практика буди в нас негодувание, чувство на обърканост или дори ненавист, не е достатъчно основание за ограничаването на основни права. Европейският съд по правата на човека също посочва, че свободата на изразяване не може да бъдe ограничавана под натиска на общественото мнение; в противен случай дори най-малкото смущение би било достатъчно, за да погребем свободата на словото и свободата на сдружаване. Един от основните елементи, засягащи правата на човека, е идеята за пропорционалност. Подобна "деспотична обществена нужда", оправдаваща ограничаването на едно право, не може да се регулира чрез правно неопределени понятия като например "съвместен живот".

Трябва да отбележим, че съдът смята гледната точка, която Франция отстоява, за напълно легитимна: защитата на правата на другите и по-специално създаването на необходими условия, които да гарантират "съвместния живот" на индивидите. Ако приемем този аргумент, ние трябва да приемем и новото мета-правно понятие "съвместен живот", което неминуемо поставя общественото благоприличие в ръцете на социалното мнозинство и може да доведе до сериозни ограничения на свободата на личността. Това обаче е опасна тоталитарна практика, както и нелегитимна намеса на държавата в определянето обхвата на правото на достоен живот, което обаче е само и единствено лично право. Няма как, а и не трябва да превръщаме човешкото достойнство в публичен дебат, нито пък да го заключваме в тесните рамки на "съвместния живот", защото така лишаваме индивида от собственото му достойнство и от упражняването на неговите основни права и свободи. Това е лишено от правен смисъл и е очевиден инструмент на диктатурата.

В делото S.A.S. срещу Франция ЕСПЧ се ангажира по нездрав начин с това да упражнява форма на правен активизъм, обосновавайки обща забрана с абсолютно въображаемите изисквания на понятието "съвместен живот". Дори и подкрепени от общественото мнозинство, тези аргументи не притежават каквато и да било правна тежест. По дефиниция ограничаването на правата трябва да бъде пропорционално на специфичните обстоятелства по време и място; общата забрана не е ограничение на базата на обстоятелства, а чисто и просто забрана на публичното упражняване на различни свободи. За съжаление така ЕСПЧ нарушава своите собствени правни прецеденти - по делото Еуейда и др. срещу Великобритания, съдът постанови, че публичното изповядване на религията е основно право, защото едно здравословно демократично общество трябва да толерира и поддържа плурализма и разнообразието и защото хората, за които религията е централна част от живота, имат право да покажат убеждението си пред другите.

Както посочи бившият комисар по правата на човека към Съвета на Европа, Томас Хамарберг: "Фактът, че общественият дебат в редица европейски страни е почти изцяло фокусиран върху това дали една рокля е мюсюлманска, създава впечатление за целенасочени действия спрямо конкретна религия. Някои от аргументите са открито ислямофобски и по никакъв начин не окуражават диалога". Интересите на общественото мнозинство поставят жените в шизоидна ситуация, изправяйки ги срещу домовете и семействата им, катокто мистър Хайд. Едновременно с това обаче гордо развяват понятието за "съвместен живот", базиран на "обществения морал" на Др. Джекил и скритите му противоречия и страхове.

Тежестта на забраната непропорционално се стоварва върху определена част от населението - жените мюсюлманки - в грубо нарушение на принципа за недопускане на дискриминация въз основа на вяра, религия и пол. Няма аргументи в полза на нуждата от такава мярка за гарантиране на обществената сигурност. Напротив, тази забрана само показва до каква степен законът се подчинява на страха, спекулациите и стереотипите в обличането. Това е изключително опасно както за плурализма, така и за здравата демокрация.

Пълният текст на дебата (на испански език) е достъпен тук.