Подслушването на журналисти - най-ефикасното средство срещу свободата на словото

Неотдавнашният скандал около следенето на 17 журналисти в Литва повдига въпроса дали правоприлагащите органи въобще обръщат внимание на правата на човека (включително свободата на словото) когато вземат решения.

"Журналистите са ... от съществено значение за демокрацията и помагат да се осигури прозрачност и отчетност в управлението на обществените дела и други въпроси от обществен интерес," каза Navi Pillay, върховен комисар на ООН по правата на човека, на конференцията проведена Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) на 3-ти и 4-ти юли 2014. Журналистите често са обект на нарушения на правата на човека, именно поради специалната роля, която те играят в обществото.

За съжаление, свободата на пресата в държавите от ОССЕ е ограничена по много начини - от изтезанията на журналисти в затворите на Беларус до ограниченията, наложени на блоговете в Русия.

Не е необходимо журналистите да са зад решетките, за да бъде ограничена свободата на словото в дадена държавна - напоследък новите технологии се използват все повече и по-често именно с тази цел. "Подслушването на журналисти е най-ефикасното средство срещу свободата на словото" - коментира Monroe Price, професор по комуникации в Университета на Пенсилвания, пред Института за наблюдение на човешките права.

Подслушването на журналисти като средство за ограничаване свободата на словото

През юни, излезе на бял свят , че по време на специално досъдебно разследване, литовските тайни служби са подслушвали 17 журналисти на "Baltijos NaujienųTarnybos" (Baltic News Service или BNS). Целта на подслушването е била да открие източника на изтекъл правителствен доклад за Русия, който бе публикуван от BNS.

Имайки предвид, че последва масово следене на журналисти, тази новина повдига някои неизбежни въпроси: дали разследващите изобщо обръщат внимание на специалния статут на журналистите и техните източници на информация? Дали правоприлагащите органи прибягват до принудителни мерки само в изключителни случаи? Упражняват ли съдилищата ефективен процесуален контрол, който да гарантира, че стандартите за защита на човешките права се спазват?

Отговор на тези въпроси дава, поне отчасти, реакцията спрямо тази статия на хората, допуснали и участвали в следенето на журналистите.

Журналистиката и защитата на журналистически източници

Прокурорът, отговарящ за досъдебното разследване посочи, че "[...] са следени лицата, които след започване на досъдебното производство е можело да получат информация, която еважна за следствието - в случая 17 лица, наети от или имащи друга връзка с BNS.[...] Ако списъкът включваше 17 прокурори, тогава със същия ефект щяхме да подслушваме 17-те прокурори. Бих искал да подчертая, че прилагането на принудителните процесуални мерки няма нищо общо с професията."

Всъщност, ако гледаме през призмата на човешките права, разликата между професиите е много важна. В делото Goodwin срещу Великобритания - преди повече от 18 години - Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) постанови, че "защитата на журналистическите източници е едно от основните условия за свобода на печата" и може да бъде пренебрегвано само при изключителни обстоятелства. Решението също така изяснява, защо журналистите се ползват със специален статут: без подобна защита източниците биха се въздържали да подпомагат пресата в информирането на обществеността по важни обществени въпроси. Като резултат, това ще попречи на пресата да извършва основната си функция - осигуряване на точна и надеждна информация.

Както по отношение на този конкретен случай, така и по отношение на журналистиката като цяло, е невъзможно да се игнорира ролята, която професията играе в защитата на демокрацията. Затова когато държавните правоприлагащи органи се опитат да ограничат това право, ЕСПЧ винаги им напомня, че защитата на журналистическите източници е крайъгълен камък на свободата на печата (например делото Sanoma Uitgevers BV срещу Холандия).

Литовските съдилища не се съобразяват със стандартите за защита на човешките права

За съжаление, препоръките на ЕСПЧ понякога се пренебрегват не само от служителите на правоприлагащите органи, но и от литовските съдии, които са длъжни да действат в съответствие с решенията на горепосочения съд. Коментарът на съдията, разрешила използването на СРС извън работно време беше, че "законът не предвижда изключения при използването на такива мерки срещу журналисти". Тя добави също, че "извършването на процесуални действия извън работно време е възможно не само по изключение и не изисква специални умения или подготовка".

Чисто формално, съдията не греши: Наказателният кодекс не съдържа точни указания кои лица могат да се подслушват и прикакви конкретни обстоятелства (с единственото изключение на забраната за подслушване на разговори между заподозрян и защитник).

От една страна, това може да се разглежда като недостатък на закона - той предвижда единствено ограничена защита на журналистическите източници, като позволява на журналистите да не разкриват източниците си, когато дават показания. В същото време, журналистите не получават допълнителна защита, когато се предприемат процесуални действия за разкриване на същите тези източници, като например изземване на документи или активи, обискиране на помещения или тайно наблюдение чрез подслушване. Това е недостатък, който може и трябва да бъде отстранен.

От друга страна, фактът, че законът не е изчерпателен, не може да бъде извинение: нормативните актове не могат да предвидят всяка ситуация и точно затова на съдиите е предоставена свободата да вземат решения, след изчерпателна преценка на всички обстоятелства, а това няма как да изключва международните стандарти за правата на човека, установени от ЕСПЧ.

Изразеното от съдията становище, че вземането на решение относно използването на принудителни мерки за прилагане на закона не е сложна материя, е опасно. Когато се преценява дали основни човешки права да бъдат ограничени заради необходимостта да се гарантира обществената сигурност, никое решение не е просто и не може да се взема на конвейр, само защото липсва изрична забрана в закона. Какво е написано или пропуснато в даден член на закона не може да се бъде единствена отправна точка за съдиите, ако те отговорно искат да гарантират, че държавата не злоупотребява с власт срещу отделни лица и обществото като цяло.

Статията е написана от Karolis Liutkevičius - служител в правния отдел към ИНЧП, и е публикувана на Delfi.lt .

За да видиш това съдържание, трябва да приемеш третата част на бисквитките.