Испания и коронавирус​ът: Действията на полицията са твърде драстични, а правото на съдебна защита - накърнено

Испанското правителство обяви състояние на тревога, което естествено води до някои ограничения на свободите, с които сме свикнали в нормални​я си живот. Не можем обаче да позволим да ни отнемат основни права като правото на защита и на справедлив процес.

На 14 март, което вече изглежда доста отдавна, Министерският съвет одобри Кралски указ 463/2020, с който обяви състояние на тревога. По време на такава извънредна ситуация изпълнителната власт може да ограничи до известна степен основните ни права, но при никакви обстоятелства не може да ги прекрати. Това е вторият път, в който в Испания се въвежда състояние на тревога. Първият бе по време на стачката на авиодиспечерите през 2010 г. Тогава те бяха ескортирани до работните си места от военнослужещи и заплашвани с арест, ако откажат да се подчинят.

Този указ регламентира редица логистични въпроси, като например затварянето на магазини, забраната да се излиза навън без основателна причина, мобилизирането на армията и редица други неща. Без съмнение работата на адвокатите е тясно свързана с тази на съдилищата. Ето защо втората допълнителна разпоредба е частта, която се отнася най-вече за тях. Тя постановява следното: „Условията са отменени, а сроковете на всички юрисдикционни разпореждания, предвидени в процесуалните закони, са прекратени или прекъснати за неопределен период". С други думи, напълно се преустановява всякаква съдебна дейност.

В следващия параграф са посочени редица изключения, за които разпоредбата за спиране на работата на системата за наказателно правосъдие не се отнася, а именно: „прекратяването и прекъсването не се прилагат при процедурите хабеас корпус, производства на дежурните служби или свързаните със задържани, ограничителни заповеди, спешни производства за затворнически надзор, и всякакви предпазни мерки по отношение на жени, или непълнолетни, над които е упражнено насилие“.

С други думи, в указа ясно се посочва, че дежурните служби трябва да продължат да си вършат работата. Въпреки че престъпността е намаляла с 50%, полицията непрекъснато задържа хора, а арестите за неспазване на правилата при състояние на тревога се увеличават. В държава, която зачита върховенството на закона, е недопустимо подобни лишавания от свобода да не подлежат на юрисдикционен контрол. Ето защо всички задържани трябва да имат право да обжалват законността на ареста пред съдебен орган, да се изправят пред съдия и да защитят правата си.

В указа също така се посочва, че „във фазата на разследване съдията или съдът могат да се споразумеят да водят производства, които поради спешния си характер не могат да бъдат отложени“. Следователно, както дежурните служби, така и свободата, предоставена на съдиите да водят дела по бързата процедура, гарантират правото на защита.

Понякога обаче има разминаване между теорията и практиката. Ето защо понякога срещаме пречки, когато упражняваме правото си на адекватна защита. Четири са основните причини за това, а именно: (1) липса на ресурси, (2) пропуски при провеждането на неотложните процедури (3) правна несигурност и (4) култура на наказанието или все по-често срещащите се прояви на враждебност при прилагане на наказателното право.

1. Липса на ресурси

От години липсата на ресурси е един от най-големите проблеми на правосъдната администрация. Няма достатъчно персонал, а сградите са стари и не отговарят на съвременните изисквания. Няма модерна компютърна техника, както и специализирано обучение на съдии и прокурори. Списъкът е дълъг. Сега, в разгара на пандемията, се оказа, че не могат да се осигурят средствата, необходими за най-елементарната индивидуална и колективна защита.

От нас, адвокатите, се изисква да помагаме на задържаните в полицейските управления и съдилищата, които по своето естество са затворени помещения, но не ни предоставят нито ръкавици, нито маски. Ако искаме да опазим здравето си, трябва да избягваме да се доближаваме до тях, а да не говорим за физически контакт, и да прекарваме възможно най-малко време с обвиняемите (което затруднява изграждането на отношение на доверие с клиентите ни, така че да се чувстват достатъчно комфортно, за да ни разкажат в подробности версията си за случилото се).

Това поражда усещане за безпокойство и недоверие сред задържаните. Те не само са лишени от свободата си, но също така осъзнават, че може да не им бъде предоставена най-добрата защита.

От друга страна, някои съдии и прокурори (самите те често предпочитат да запазят известна дистанция между себе си и арестантите, когато вземат показанията им) ще се стремят да отпратят задържаните възможно най-бързо, което вероятно ще намали желанието им да чуят пълната версия на защитата.

Точно поради тези причини преди няколко дни три от четирите основни съдийски асоциации изпратиха писмо до постоянната комисия на Генералния съвет на съдебната власт. В него те предупреждават, че дежурните служби ще преустановят дейността си, въпреки че указът ги задължава да предоставят определени услуги, ако спешно не бъдат осигурени адекватни средства за защита на здравето на работещите в тях.

2. Пропуски при провеждането на неотложните процедури

Както вече споменах, указът позволява на съдиите да се споразумяват да прилагат ускорен ред за разследване. В този случай процедурата не може да бъде отложена. На хартия това изглежда лесно осъществимо. На практика обаче не е точно така. Трябва да се има предвид, че поддържаните от съдилищата услуги са сведени до минимално необходимите, а съдиите могат да тълкуват по различен начин понятието „ускорен“.

Като пример ще посоча това, което лично на мен ми се случи наскоро. Полицията арестува моя клиентка. Обвиниха я в нападение над полицай, което тя категорично отрича. Изправиха я пред съдия, след което бе освободена. Проучихме мястото, където е била арестувана, и открихме, че има камери за видеонаблюдение. С други думи, съществува вероятност действията на органите на реда да са записани и може да има доказателства за нейната невинност. Преди две седмици отправих молба до следствената служба на съда да поиска от Общинския съвет записите, но тя не бе разгледана. Случаят несъмнено е спешен, тъй като според законодателството ни те трябва да бъдат изтрити не по-късно от един месец, след като са направени, ако нито един съдия не ги изиска преди това. Ето защо реших да се обърна към дежурен съд, но той ми отказа, позовавайки се на липса на компетентност. Това означава, че ще трябва да подавам молбата отново и отново ad nauseam или рискувам да загубя доказателства, които са жизненоважни за интересите на клиентката ми.

Парализата на работата на съдилищата безспорно ще повлияе върху правото на защита. Доказателствата могат да изчезнат или да загубят своята стойност. Нямам предвид само записите от камерите. С течение на времето някои подробности постепенно започват да се изтриват от паметта на свидетелите, въпреки че съвсем ясно са видели какво се е случило. Това може да стане до такава степен, че да престанат да бъдат сигурни в истинността на показанията си или вече да няма никакъв ефект от тях.

На всички е ясно, че след като се върнем към нормалния си живот, ще се окажем затрупани с дела. Това ще доведе до още по-голямото им забавяне, защото, за съжаление, съдебната ни система отдавна страда от този проблем. При тези обстоятелства влошаването на стойността на доказателствения материал е неизбежно.

3. Правна несигурност

Въпреки че проблемът, който споменах по-горе, не е породен от указа, въвел състоянието на тревога, този определено е. Офисът ми е затрупан с дела на граждани, които полицията иска да санкционира по субективни и произволни причини или с други думи, без да има правно основание. Това се дължи на голямото объркване, което съществува както сред гражданите, така и сред органите на реда, относно какво е позволено от закона и какво не при тези извънредни обстоятелства.

За пример ще дам обажданията, които получавам от граждани, спрени от полицията, когато отивали на работа. Служителите ги молят да покажат удостоверение от компанията, потвърждаващо функциите им и работното време. Повечето хора обаче нямат. Когато обяснят това на органите на реда, те искат да ги санкционират. Разбира се, че е желателно да носим такъв документ, тъй като така ще улесним живота на всички, но не сме задължени да го правим.

Кралският указ от 14 март предвижда обща забрана за излизане на улицата, освен в някои изключителни случаи (сред тях например са да отидеш на работа, да купиш хранителни или фармацевтични продукти и други). Той обаче не налага задължението да носим удостоверение от компанията, в която работим. Следователно, когато полицията ни спре, тя не може да изисква от нас такъв документ.

По аналогичен начин е посочено, че „когато се намираме на публични места, препоръките и разпоредбите на здравните власти трябва да се спазват“, но те не са твърдо установени, а и не сме длъжни да ги знаем. Липсата на ясни правила относно какво е позволено и какво не при състояние на тревога ще доведе до още по-голяма правна несигурност. Тя се подхранва и от разпространяващите се слухове, фалшиви новини, и измами в интернет. Състоянието на стрес, в което се намираме, също играе своята роля. Между другото, последното е обект на разглеждане в следващата, четвърта точка.

4. Култура на наказанието

Накрая бих искал да спомена опасната култура на отмъщение и наказание, която процъфтява в обществото ни.

Преди няколко дни социалните медии разпространиха видео, в което полицаи задържат млад мъж във Валядолид. Явно е бил на улицата без основателна причина, което означава единствено, че мисли различно от нас. Това обаче не беше най-притеснителното в кадрите, които видяхме. След като арестуваха младежа, чието държане бе съвсем мирно, един от присъстващите служители на реда го удари няколко пъти по лицето и го нарече "задник".

Това недопустимо поведение не само, че не бе осъдено, а напротив. Социалните медии бяха залети със съобщения в подкрепа на полицая. Ето някои от най-красноречивите коментари на видеоклипа: "добра работа", "това са шамарите, които родителите му е трябвало да му ударят", "така се възпитава такава измет", "ако бях там, щях да му ударя още два" или "някои хора не разбират от друг език". Никой не разкритикува насилието над младия мъж. Вместо това всички го определиха като достойно за похвала, защото е упражнено над "кучи син", "безотговорен тип", който ни "излага на опасност" и "не ни уважава" (sic).

Създават се условия, при които омразата взема връх. В разгара на пандемията обществото не възприема нарушителя като съгражданин, който е направил грешка, която трябва да бъде поправена, а като враг. Смятаме го за субект, който трябва да бъде неутрализиран по всякакъв възможен начин. Това води до полицейски и съдебни ексцесии, които със сигурност застрашават правото на защита. Те също така ни карат да забравим аксиологичния хоризонт на наказателното право - социалната реинтеграция на тези, които не са спазили закона.

Правото на защита ни дава възможност да се защитаваме пред съда от обвиненията, отправени срещу нас, като ни гарантира равенство и независимост (стига да са спазени други права, като например право на ефективна съдебна защита, безпристрастност на съдиите и презумпция за невинност). Ако защитата е била ефективна, санкцията ще бъде пропорционална на причинената вреда. Без защита няма справедлив процес. Упражнявайки това право, ние не защитаваме само себе си, но също и правата на всички граждани. Ако обаче някои от нас подкрепят ексцесиите, тогава на практика създаваме предпоставки за прекратяване на всички гаранции, на които по закон имаме право.

Да се надяваме, че това състояние на страх, несигурност и стрес е временно. В противен случай ще се окаже, че сме се запътили към авторитаризъм. Той в крайна сметка ще подкопае всички социални и процесуални права, а толкова упорито се борихме, за да си ги извоюваме.

Оригиналният вариант на тази статия е публикуван в блога на Rights International Spain (Международни права Испания).